През септември 2025 г. Общинският съвет на Пловдив прие Наредба за създаване на зони с ниски емисии. Т. Митев, С. Хамидинска и П. Парапанов от катедра „Приложна и институционална социология“ към Философско-историческия факултет на ПУ „Паисий Хилендарски“ проведоха качествено изследване, което показва, че спорът около мярката е по-малко за самия проблем и повече за това кой има право да произвежда знанието за него.
Основният въпрос беше, как качеството на атмосферния въздух се превръща в обществено значим риск при въвеждането на зоните с ниски емисии в Пловдив. Изследването проследява какви коалиции се формират около мярката и как правото да се говори за риска се разпределя между граждани, експерти и институции. Работа проведена в рамките на проект ДУЕкоС, финансиран по Плана за възстановяване и устойчивост. Резултатите бяха представени на научни конференции по проекта.
Основната теза
Никой от участниците в изследването не отрича, че въздухът в Пловдив е замърсен. Спорът е за това чии данни и чии критерии се приемат за меродавни. Съпротивата срещу мярката идва по-скоро от усещането, че хората са изключени от производството на знание за риска, отколкото от отричане на екологичния проблем.
Как проведохме изследването
- Документи: наредбата, справката от общественото обсъждане (30 становища, юли–септември 2025 г.) и Програмата за качество на въздуха 2025–2029 г.
- 8 дълбочинни интервюта с граждански активисти, засегнати граждани, технически и медицински експерти и институционални представители. Подбрахме ги така, че да обхванат възможно най-различни позиции.
- Теоретична рамка: обществото на риска (Улрих Бек), културната теория на риска (Мери Дъглас), гражданските епистемологии (Шийла Джасаноф) и дискурсивните коалиции (Мартен Хайер).
- Проверка с официални данни от дисперсионното моделиране на Общината.
Ключови резултати
1. Кой замърсява? РИОСВ сочи битовото отопление (40–50%), а за транспорта и промишлеността заедно – едва 2–5%. Общински съветник сочи транспорта, адвокат се позовава на съдебно решение от 2017 г., а инженер посочва износването на гумите. Официалните данни показват, че всеки е отчасти прав. В район „Каменица“ отоплението дава 37,6% от фините прахови частици, но в „Тракия“ – само 15%, а там транспортът дава над половината. При азотния диоксид делът на транспорта достига 92%.
2. Забравеният източник. Никой не споменава регионалното „фоново“ замърсяване, което идва отвън. А то формира между 31% и 65% от измереното, тоест повече от всеки местен източник.
3. Доверие в данните. Гражданите посочват преместването на измервателна станция от „Баня Старинна“ (средногодишно около 60 µg/m³, при норма 40) в парк „Каменица“ – с жив плет, поливни системи и редовно метене. Граждански мрежи от над 100 сензора дават собствена картина, но тя не се признава официално.
4. Справедливост. Собственик на исторически автомобили посочва, че екологичните категории се определят по годината на производство, а не по реалните емисии: кола, която изминава 50 км годишно, замърсява по-малко от нова, която изминава 20 000 км.
5. Експерти срещу експерти. Инженерът смята, че по-големият проблем са азотните оксиди. Лекарят-хигиенист посочва фините прахови частици като най-смъртоносния замърсител и дава за пример Лондон, където подобни зони са намалили смъртността.
6. Езикът на институцията. Общината отхвърля становищата, в които няма „конкретно предложение“, без да обсъжда аргументите им. Исканията за буферни паркинги препраща към бъдещи планове.
Изводи
Доверието в измерванията се оказва също толкова важно за обществената подкрепа, колкото и самата мярка. Препоръчваме по-широко и прозрачно включване на независими граждански данни в официалния диалог, дори ако те не получат формален статут.
