Мазето на предполагаем руски център за изтезания в Херсон, Украйна (фото: Евгений Малолетка / Aсошиейтед Прес)
В най-късия ден от годината, след 10 месеца война, украинският президент Володимир Зеленски най-накрая напусна страната си и дойде във Вашингтон, за да благодари на американците за тяхната подкрепа. Той отиде в Белия дом, където се появи на пресконференция. После отиде в Конгреса, където връчи украинско знаме, подписано от защитниците на Бахмут, на вицепрезидента и председателя на Камарата. Зеленски поздрави всички за първата ни съвместна американско-украинска победа: „Победихме Русия в битката за умовете на света“.
Нищо в това пътуване — нито аплодисментите, нито знамето, нито речта — не беше неизбежно. Самото оцеляване на Зеленски не беше неизбежно. Продължителното съществуване на Украйна като суверенна държава също не беше неизбежно. Още през февруари мнозина смятаха тези неща за невероятни.
В навечерието на инвазията някои американски експерти съветваха да не се предлага военна помощ на Украйна с мотива, че войната ще свърши твърде бързо. Други американци повтаряха руската пропаганда, поставяйки под въпрос дали Украйна заслужава да съществува или дали заслужава да бъде защитавана. Някои американски политици повториха тези възгледи, като част от тях продължават да го правят и днес. Ами ако бяха надделели? Ами ако друг президент беше в Белия дом? Ами ако в Украйна беше избран друг президент? Нека си представим, само за момент, свят без украинска смелост, или американски и европейски оръжия, или единството и подкрепата на демокрациите по света.
Ако руският план беше изпълнен така, както беше написан, Киев щеше да бъде превзет само за няколко дни. Зеленски, съпругата му и децата му щяха да бъдат убити от някой от ударните отряди, които тогава бродеха из столицата. Украинската държава щеше да бъде превзета от колаборационистите, които вече бяха избрали апартаментите си в Киев. Тогава, град по град, регион по регион, руската армия щеше да се бие с останките на украинската армия, докато накрая завладее цялата страна. Първоначално руският генерален щаб си представяше, че тази победа ще отнеме шест седмици.
Ако всичко това се беше случило както е било планирано, сега Украйна щеше да е осеяна с концентрационни лагери, стаи за изтезания и импровизирани затвори, като тези открити в Буча, Изюм, Херсон и всички други територии, временно окупирани от Русия и освободени от украинската армия. Едно поколение украински писатели, художници, политици, журналисти и граждански лидери вече биха били погребани в масови гробове. Украинските книги щяха да бъдат премахнати от училищата и библиотеките. Украинският език щеше да бъде изтласкан от всички обществени пространства. Още стотици хиляди украински деца щяха да бъдат отвлечени и транспортирани в Русия или трафикирани по света.
Руските войници, окрилени от зашеметяващата си победа, вече щяха да бъдат на границите на Полша, създавайки нови командни пунктове, копаейки нови окопи. НАТО щеше да бъде в хаос; целият алианс щеше вече да харчи милиарди, за да се подготви за неизбежното нахлуване във Варшава, Вилнюс или Берлин. Милиони украински бежанци щяха да живеят в лагери из цяла Европа, без изгледи някога да се върнат у дома; приливът на съчувствие, с който първоначално са били посрещнати, щеше да е отслабнал отдавна – парите щяха да свършат и в ход щеше да е една обратна реакцията към тях. Икономиката на Молдова щеше да се срине изцяло; едно проруско правителство в Молдова може би вече ще планира да включи тази страна в нововъзникващата руско-беларуско-украинска федерация, която един руски пропагандист приветства твърде рано на 26 февруари.
Тази катастрофа нямаше да бъде ограничена до Европа. От другата страна на света китайските планове за нахлуване в Тайван щяха да са в ход, защото Пекин щеше да приеме, че Америка, която не е пожелала да защити свой европейски съюзник и вече напълно затънала в дългосрочна битка срещу силно окуражената Русия, едва ли ще направи всичко възможно да помогне на острова в Тихия океан. Иранските молли, еднакво въодушевени от успеха на Русия и поражението на Украйна, биха обявили смело, че най-накрая са се сдобили с ядрени оръжия. От Венецуела през Зимбабве до Мианмар, диктатурите по света щяха да затегнат своите режими и да засили преследването на опонентите си, сега сигурни, че старите правила – конвенциите за правата на човека и против геноцида, законите срещу войната, табуто срещу промяна на границите насила — вече няма да се прилагат. От Вашингтон до Лондон, от Токио до Канбера, демократичният свят щеше мрачно да се изправи пред своето остаряване.
Но нищо от това не се случи. Защото Зеленски остана в Киев, заявявайки, че има нужда от „амуниции, а не от превоз“; защото украинските войници отблъснаха първата руска атака срещу тяхната столица; защото украинското общество се обедини, за да подкрепи своята армия; защото украинците на всички нива бяха креативни в използването на ограничените се ресурси; защото украинските цивилни бяха и са готови да понесат ужасни трудности; поради всичко това, ние не живеем в тази грозна, алтернативна реалност.
Тъй като бяха вдъхновени от онези първи седмици на украинска смелост, президентът Джо Байдън и Конгресът на САЩ устояха на изкушението на изолационизма „Америка на първо място“ и отхвърлиха култа към автокрацията, който сега пленява част от американската десница. Лидерите на Европа – с единственото изключение на унгарския министър-председател Виктор Орбан, един от главните идеолози на същия култ – също се противопоставиха на внимателно насочената руска дезинформация и кампании за изнудване и се съгласиха да подкрепят Украйна както с военна, така и с хуманитарна помощ. Хората по света видяха как украинците се противопоставиха на бруталната диктатура и доброволно отделиха времето и парите си, за да помогнат.
Заради всичко, което направихме всички заедно, Киев все още стои. Украинците все още контролират по-голямата част от Украйна. Кланетата, екзекуциите, масовото насилие, планирано от руснаците, не се случи в по-голямата част от Украйна. Легендата за военната мощ на Русия е разбита. Китай и Иран са обхванати от нещастие и безредици. Демократичният свят не се срина, а вместо това беше укрепен. Както украинският президент каза снощи, ние „успяхме да обединим световната общност за защита на свободата и международното право“. Зеленски дойде във Вашингтон, за да благодари на американците от името на Украйна, но всъщност ние сме тези, които трябва да им благодарим.
Украинската съпротива и американската подкрепа предотвратиха широк спектър от ужаси. Ан Епълбаум, публикувано днес, 22 декември
Превод: Иван Чалъков
Редакция: Димитър Панчев
