От Тимъти Снайдер, септември/октомври 2022 г.
Русия, застаряваща тирания, се стреми да унищожи Украйна, една предизвикателна демокрация. Една украинска победа ще потвърди принципа на самоуправление, ще позволи интеграцията на Европа да продължи и ще даде възможност на хората с добра воля да се върнат с нови сили към други глобални предизвикателства. Една руска победа, напротив, би разширила руската политика на геноцид в Украйна, би подчинила европейците и би направила всяка визия за геополитически Европейски съюз остаряла. Ако Русия продължи незаконната си блокада на Черно море, тя може да причини глад сред африканците и азиатците, които зависят от украинското зърно, задълбочавайки една продължителна международна криза, която ще направи почти невъзможно справянето с общи заплахи като изменението на климата. Една руска победа би укрепила фашистите и другите тирании, както и нихилистите, които виждат политиката просто като един спектакъл, създаден от олигарси, за да отвлече вниманието на обикновените граждани от унищожението на света. С други думи, тази война е за установяване на принципи за двадесет и първи век. Става дума за политики на масова смърт и за смисъла на живота в политиката. Става въпрос за възможността за демократично бъдеще.
Дискусиите за демокрацията често започват с древните градове-държави на Гърция. Според атинската легенда, божествата Посейдон и Атина предлагали подаръци на гражданите, за да спечелят статута на покровители. Посейдон, богът на морето, удря земята с тризъбеца си, карайки земята да се разтрепери и да извира солена вода. Той предлага на атиняните силата на морето и силата във войната, но те пребледняват от вкуса на саламурата, излизаща от земята. Тогава Атина засажда маслиново семе, от което пониква маслиново дърво. Това дърво предлага сянка за съзерцание, маслини за ядене и масло за готвене. Дарът на Атина беше счетен за по-висш и градът взе нейното име и покровителство.
Гръцката легенда предлага визия за демокрацията като спокойствие, живот на обмислено обсъждане и консумация. И все пак Атина трябваше да печели войни, за да оцелее. Най-известната защита на демокрацията, надгробната реч на Перикъл, е за хармонията на риска и свободата. В позицията на Посейдон има нещо относно важността на войната: понякога тризъбецът трябва да бъде свален. В тази позиция има също аргументи за взаимозависимостта – просперитетът, а понякога и оцеляването, зависи от търговията по море. Как, в крайна сметка, малък град-държава като Атина би могъл да си позволи да посвети ограничената си земя на отглеждането на маслини? – Древните атиняни са били хранени със зърно, донесено от северното крайбрежие на Черно море, отглеждано в черната земя на днешна Южна Украйна. Наред с евреите, гърците са най-дълго известните непрекъснати жители на Украйна. Техният град б Мариупол, преди той да бъде разрушен от руснаците. Южният район на Херсон, където сега се водят битки, носи гръцко име, заимствано от гръцки град. През април украинците потопиха руския флагман “Москва” с ракети “Нептун” – Нептун е римското име на “Посейдон”.
Историята на демокрацията от двадесети век ни напомня какво се случва, когато това предизвикателство не бъде посрещнато. Подобно на периода след 1991 г., периодът след 1918 г. видя възхода и падението на демокрацията. Днес повратната точка (по един или друг начин) вероятно е Украйна; в междувоенна Европа това беше Чехословакия. Подобно на Украйна през 2022 г., Чехословакия през 1938 г. бе една несъвършена многоезична република в трудно съседство. През 1938 г. и 1939 г., след като европейските сили избраха да успокоят нацистка Германия в Мюнхен, режимът на Хитлер потисна чехословашката демокрация чрез сплашване, неудържима инвазия, разделяне и анексиране. Това, което всъщност се случи в Чехословакия, беше подобно на това, което Русия изглежда е планирала за Украйна. Реториката на Путин наподобява тази на Хитлер до степен на плагиатство: и двамата твърдят, че съседната им демокрация е някак си тиранична, и двамата се позовават на въображаеми нарушения на правата на малцинствата като причина за нахлуване, и двамата твърдят, че съседна нация не съществува в действителност и че нейната държава е нелегитимна .
През 1938 г. Чехословакия имаше прилични въоръжени сили, най-добрата оръжейна индустрия в Европа и естествена защита, подобрена с укрепления. Нацистка Германия може би не би победила Чехословакия в открита война и със сигурност нямаше да го направи толкова бързо и лесно. И все пак съюзниците на Чехословакия я изоставиха, а нейните лидери съдбовно избраха изгнанието пред съпротивата. Поражението беше в решаващ смисъл морално. Именно това позволи физическата трансформация на един континент чрез война, създавайки някои от предпоставките за Холокоста на европейските евреи.
Войната в Украйна е тест за това дали една тирания, която претендира, че е демокрация, може да триумфира.
По времето, когато Германия нахлува в Полша през септември 1939 г., с което започва Втората световна война, Чехословакия вече не съществува и нейните територии и ресурси са преразпределени според германските предпочитания. Сега Германия има по-дълга граница с Полша, по-голямо население, чехословашки танкове и десетки хиляди словашки войници. Сега Хитлер също имаше мощен съюзник в лицето на Съветския съюз, който се присъединява към унищожаването на Полша след нахлуването от изток. По време на инвазията на Германия във Франция и Нидерландия през 1940 г. и по време на битката за Великобритания по-късно същата година, немските превозни средства са захранвани със съветски петрол, а германските войници са били хранени със съветско зърно, което почти изцяло е добито от Украйна.
Тази поредица от събития започва с лесното поглъщане на Чехословакия от Германия. Втората световна война, поне във формата, която прие, би била невъзможна, ако чехословаците отвърнаха на удара. Никой не може да знае какво щеше да се случи, ако германците бяха затънали в Бохемия през 1938 г. Но можем да бъдем уверени, че Хитлер не би имал чувството за неустоим импулс, което му спечели съюзници и изплаши враговете му. Със сигурност щеше да е по-трудно за съветското ръководство да оправдае съюза с Германия. Хитлер не би могъл да използва чехословашкото оръжие в нападението си срещу Полша, което щеше да започне не през септември 1939 г., а по-късно – ако изобщо би започнало. Великобритания и Франция щяха да имат повече време да се подготвят за война и може би да помогнат на Полша. До 1938 г. Европа излизаше от Голямата депресия, която беше основната сила, привличаща хората към политическите крайности. Ако носът на Хитлер беше разкървавен в първата му кампания, привлекателността на крайната десница можеше да намалее.
ПОСТМОДЕРНИ ТИРАНИ
За разлика от чехословашките лидери, украинските лидери избраха да се бият и бяха подкрепени, поне в известна степен, от други демокрации. Съпротивлявайки се, украинците предотвратиха редица много мрачни сценарии и спечелиха на европейските и северноамериканските демокрации ценно време за размисъл и подготовка. Пълното значение на украинската съпротива от 2022 г., както и с „умиротворяването“ от 1938 г., може да бъде разбрано само когато се вземе предвид бъдещето, което тя отваря или затваря. И за да направи това, човек се нуждае от миналото, за да осмисли настоящето.
Класическата представа за тирания и съвременната концепция за фашизъм са полезни за разбирането на режима на Путин, но нито едно от тях не е достатъчно. Основните слабости на тираниите са общи и отдавна известни – записани например от Платон в неговата Република. тираните се съпротивляват на добрите съвети, стават обсебващи, докато стареят и се разболяват, и искат да оставят неувяхващо наследство. Всичко това със сигурност е очевидно в решението на Путин да нахлуе в Украйна. Фашизмът, специфична форма на тирания, също помага да се обясни днешна Русия, която се характеризира с култ към личността, де факто единна партия, масова пропаганда, привилегия на волята пред разума и политика на нас срещу тях. Тъй като фашизмът поставя насилието над разума, той може да бъде победен само със сила. Фашизмът беше доста популярен – не само във фашистките страни – до края на Втората световна война. Беше дискредитиран само защото Германия и Италия загубиха войната.
Въпреки че Русия е фашистка на върха, тя не е фашистка до край. В центъра на режима на Путин лежи специфична празнота. Това е празнотата в очите на руските официални лица на снимките, докато гледат в празно средно разстояние, навик, според когото те прожектират мъжка невъзмутимост. Режимът на Путин функционира не като мобилизира обществото с помощта на една-единствена голяма визия, както направиха фашистка Германия и Италия, а като демобилизира индивидите, уверявайки ги, че няма сигурност и институции, на които може да се вярва. Този навик на демобилизация се оказа проблем за руските лидери по време на войната в Украйна, защото те възпитаваха своите граждани да гледат телевизия, вместо да вземат оръжие. Въпреки това нихилизмът, който е в основата на демобилизацията, представлява пряка заплаха за демокрацията.
Режимът на Путин е империалистически и олигархичен, зависим за съществуването си от пропагандата, която твърди, че целият свят винаги е такъв. Докато подкрепата на Русия за фашизма, белия национализъм и хаоса й носи определен вид поддръжници, нейният безкраен нихилизъм е това, което привлича гражданите на демокрациите, които не са сигурни къде да намерят етични ориентири – които са били научени, отдясно, че демокрацията е естествено следствие от капитализма или, отляво, че всички мнения са еднакво валидни. Дарбата на руските пропагандисти е да разглобяват нещата, да обелват слоевете лук, докато не остане нищо освен сълзите на другите и собствения им циничен смях. Русия спечели пропагандната война последния път, когато нахлу в Украйна през 2014 г., насочвайки се към уязвими европейци и американци в социалните медии с приказки за украинците като нацисти, евреи, феминистки и гейове. Само че много се промени оттогава: на власт дойде поколение от по-млади украинци, които общуват по-добре от по-възрастните руснаци в Кремъл.
Защитата на режима на Путин беше предложена от хора, работещи като литературни критици, винаги разглобяващи и разглобяващи. Украинската съпротива, олицетворявана от президента Володимир Зеленски, прилича повече на литература: без съмнение с внимание към изкуството, но с цел артикулиране на ценности, а не разглобяване (деконструиране). Ако всичко, което човек има, е само литературна критика, то той приема, че всичко се стопява във въздуха и започва да се съмнява в ценностите, които правят възможна демократичната политика. Но когато човек има литература, той изпитва известна солидност, усещането, че въплъщаването на ценности е по-интересно и по-смело, отколкото да ги отхвърляш или да им се подиграваш.
Тираните се съпротивляват на добрите съвети.
Литературната творба идва преди критиката и я надживява; действието е по-добро от присмеха. Както казва Перикъл, „Ние не разчитаме на управление или измама, а на собствените си сърца и ръце.“ Контрастът между лукавите черни костюми на руските идеолози и пропагандисти и искрените маслинени тонове на украинските лидери и войници ни напомня за едно от най-основните изисквания на демокрацията: хората трябва открито да отстояват ценностите си, въпреки риска, свързан с това. Древните философи разбират, че добродетелите са толкова важни, колкото и материалните фактори за възхода и падането на режими. Гърците са знаели, че демокрацията може да отстъпи на олигархията, римляните са знаели, че републиките могат да станат империи, и едните, и другите са знаели, че подобни трансформации са както морални, така и институционални. Това знание е в основата на западните литературни и философски традиции. Както признава Аристотел, истината е както необходима за демокрацията, така и уязвима за пропагандата. Всяко възраждане на демокрацията, включително американското от 1776 г. с неговите очевидни истини, е зависело от етични твърдения: не че демокрацията е длъжна да съществува, а че трябва да съществува, като израз на бунтарски етичен ангажимент срещу вездесъщите гравитационни сили на олигархията и империята.
Това е вярно за всяко възраждане на демокрацията, с изключение на последното, което последва източноевропейските революции от 1989 г. и падането на Съветския съюз през 1991 г. В този момент, когато Русия и Украйна се появиха като независими държави, беше наложена една извратена вяра в „края на историята“, липсата на алтернативи на демокрацията и природата на капитализма. Много американци бяха загубили естествения страх от олигархията и империята (своята или чужда) и бяха забравили органичната връзка на демокрацията с етичния ангажимент и физическата смелост. Говоренето за демокрация от края на двадесети век смесва правилното морално твърдение, че хората трябва да управляват, с неправилното фактическо твърдение, че демокрацията е естественото състояние на нещата или неизбежното състояние на облагодетелствана нация. Това неразбиране прави демокрациите уязвими, независимо дали са стари или нови.
Настоящият руски режим е следствие от погрешното убеждение, че демокрацията се случва естествено и че всички мнения са еднакво валидни. Ако това беше вярно, тогава Русия наистина щеше да е демокрация, както твърди Путин. Войната в Украйна е тест за това дали една тирания, която претендира, че е демокрация, може да триумфира и по този начин да разпространи своя логически и етичен вакуум. Онези, които приемаха демокрацията за даденост, вървяха насън към тиранията. Украинската съпротива е сигналът за събуждане.
УСЪРДНА БОРБА
Седмица преди Русия да започне последното си нахлуване в Украйна, предсказах по американската телевизия, че Зеленски ще остане в Киев, ако Русия нахлуе. Бях подиграван за това предсказание, точно както бях подиграван, когато предсказах предишната руска инвазия, опасността, която президентът на САЩ Доналд Тръмп представлява за американската демокрация, и опита за преврат на Тръмп. Бивши съветници на Тръмп и президента Барак Обама не се съгласиха с мен в една дискусия в университета Йейл, където преподавам. Те не правеха нищо повече от това да отразяват американския консенсус. Американците са склонни да виждат войната в Украйна в дългата сянка на атаките от 11 септември и американските морални и военни провали, които последваха. В администрацията на Байдън служителите се страхуваха, че вземането на страната на Киев рискува да повтори падането на Кабул. Сред по-младите хора и сред политическата левица се породи по-дълбоко безпокойство от липсата на национална равносметка за нахлуването в Ирак, оправдано по онова време с идеята, че унищожаването на един режим ще създаде „празно пространство“, от която естествено ще се появи демокрацията. Идиотизмът на този аргумент накара едно поколение да се съмнява във възможността войната и демокрацията да имат нещо общо. Безпокойството от поредното военно усилие може би беше разбираемо, но приликата между Ирак и Украйна беше само повърхностна. Украинците не налагаха собствената си визия на друга страна. Те защитаваха правото си да избират свои собствени лидери срещу нашествие, предназначено да отмени тяхната демокрация и да елиминира тяхното общество.
Администрацията на Тръмп разпространи цинизма от другата посока. Първо Тръмп отказа на Украйна оръжие, за да изнудва Зеленски. Тогава той показа, че президент на САЩ би опитал преврат, за да остане на власт след поражение на изборите. Да гледаш как съграждани умират в опит да съборят демокрацията е обратното на това да рискуваш живота си, за да я защитиш. Разбира се, ако демокрацията се отнася само до по-големи сили, а не до етика, тогава действията на Тръмп биха имали пълен смисъл. Ако някой вярва, че капиталистическият егоизъм автоматично се превръща в демократична добродетел и че лъжата за това кой е спечелил изборите е просто изразяване на мнение като всяко друго, тогава Тръмп е нормален политик. Всъщност той нагло олицетворява руската идея, че няма ценности и истина.
Американците до голяма степен бяха забравили, че демокрацията е ценност, за която един избран служител – или гражданин, в този смисъл – може да избере да живее или да умре. Поемайки риск, Зеленски трансформира ролята си от тази на второстепенен играч в скандала с Тръмп в герой на демокрацията. Американците предположиха, че той ще иска да избяга, защото се бяха убедили в надмощието на безличните сили: ако донесат демокрация, толкова по-добре, но когато не го направят, хората се подчиняват. „Имам нужда от боеприпаси, а не от транспорт“ бе отговорът на Зеленски на призивите на САЩ да напусне Киев. Това може би не беше толкова красноречиво като погребалната реч на Перикъл, но стига до същата мисъл: има чест да избереш правилния начин да умреш от името на народ, който търси правилния начин да живее.
В продължение на 30 години твърде много американци приемаха за даденост, че демокрацията е нещо, което някой друг е направил или по-скоро нещо друго е направил: история чрез край, алтернативи чрез изчезване, капитализъм чрез някаква необяснима магия. (В края на краищата Русия и Китай са капиталисти.) Тази ера приключи, когато Зеленски се появи една вечер през февруари за да се заснеме със своя мобилен телефон, казвайки: „Президентът е тук“. Ако един лидер вярва, че демокрацията е просто резултат от по-големи фактори, тогава той ще избяга, когато изглежда, че тези по-големи фактори са срещу него. Никога няма да се повдигне въпросът за отговорността. Но демокрацията изисква „сериозна борба“, както каза американският аболиционист Фредерик Дъглас. Украинската съпротива срещу това, което изглеждаше съкрушителна сила, напомни на света, че демокрацията не означава приемане на очевидната присъда на историята. Става дума за правене на история; стремеж към човешки ценности въпреки тежестта на империята, олигархията и пропагандата; и по този начин разкриване на невиждани досега възможности.
ДА ЖИВЕЕШ В ИСТИНАТА
На пръв поглед простата истина на Зеленски, че „президентът е тук“, имаше за цел да отмени руската пропаганда, която твърдеше, че той е избягал от града. Но видеото, заснето на открито, докато Киев беше атакуван, беше и възстановяване на значението на свободата на словото, което беше забравено. Гръцкият драматург Еврипид разбира, че целта на свободата на словото е да се каже истината на властта. Свободният оратор изяснява един опасен свят не само с това, което казва, но и с риска, който поема, когато говори. Казвайки „президентът е тук“, когато бомбите паднаха и убийците бяха наблизо, Зеленски „живееше в истината“, по думите на Вацлав Хавел, или „разговаряше“, както се изрази един от моите студенти в затвора. Най-известното есе на Хавел по темата, „Силата на безсилните“, е посветено на паметта на философа Ян Паточка, който почина малко след като беше разпитан от комунистическата чехословашка тайна полиция. Путин, офицер от КГБ от 1975 г. до 1991 г., продължава садистичната традиция на разпитващите: нищо не е вярно, нищо не заслужава жертва, всичко е шега, всички са за продан. Силата прави правилното, само глупаците вярват в противното и трябва да си плащат за това, че са глупаци.
След 1991 нихилизмът на късния комунизъм тече заедно със самодоволната западна идея, че демокрацията е просто резултат от безлични сили. Ако се окаже, че тези сили тласкат в различни посоки, например към олигархия или империя, какво трябва да се каже тогава? Но в традицията на Еврипид или Хавел или сега Зеленски се приема за даденост, че по-големите сили винаги са срещу индивида и че гражданството се реализира чрез отговорността, която човек поема за думите, и рисковете, които поема с делата. Истината не е със сила, а защита срещу нея. Ето защо свободата на словото е необходима: не за да се оправдаваме, не за да се приспособяваме, а за да налагаме ценности в света, защото това е предпоставка за самоуправление.
Тези, които приемаха демокрацията за даденост, вървяха насън към тиранията.
В техния упадък след 1989 г. много граждани на северноамериканските и европейските демокрации започнаха да свързват свободата на словото със способността на богатите да експлоатират медиите, за да излъчват самовлюбени глупости. Когато човек си припомни целта на свободата на словото обаче, човек се интересува по-малко от това колко последователи в социалните медии има един олигарх, а повече от това как този олигарх е станал богат на първо място. Олигарси като Путин и Тръмп правят обратното на това да говорят истината на властта: те говорят лъжи за властта. Тръмп каза голяма лъжа за изборите (че е спечелил); Путин излъга голяма лъжа за Украйна (че не съществува). Фалшивата история на Путин за Източна Европа, едно от неговите оправдания за войната, е толкова възмутителна, че дава шанс да си припомним чувството за свобода на словото. Ако един от най-богатите хора в света, командващ огромна армия, твърди, че съседна държава не съществува, това не е просто пример за свободно изразяване. Това е геноцидна реч на омразата, форма на действие, на която трябва да се противопоставят други форми на действие.
В есе, публикувано през юли 2021 г., Путин твърди, че събитията от десети век са предопределили единството на Украйна и Русия. Това е гротескно като история, тъй като единственото човешко творчество, което позволява в течение на хиляда години и стотици милиони животи, е това на тиранина ретроспективно и произволно да избере собствената си генеалогия на властта. Нациите не се определят от официалния мит, а са създадени от хора, които правят връзки между миналото и бъдещето. Както казва френският историк Ернест Ренан, нацията е „ежедневен плебисцит“. Германският историк Франк Голчевски беше прав, когато каза, че националната идентичност не е отражение на „етнос, език и религия“, а по-скоро „утвърждаване на определена историческа и политическа възможност“. Нещо подобно може да се каже и за демокрацията: тя може да се направи само от хора, които искат да я направят и в името на ценностите, които утвърждават, като поемат рискове за тях.
Украинската нация съществува. Резултатите от ежедневния плебисцит са ясни и сериозната борба е очевидна. Никое общество не трябва да се съпротивлява на руска инвазия, за да бъде признато. Не трябваше да ни е нужна смъртта на десетки журналисти, за да видим основните истини, които те се опитваха да докладват преди и по време на инвазията. Фактът, че са били необходими толкова много усилия (и толкова много ненужни кръвопролития) на Запада, за да види Украйна изобщо, разкрива предизвикателството, което представлява руският нихилизъм. Това показва колко близо е бил Западът до предателството към демократичната традиция.
ГОЛЕМИ ЛЪЖИ
Ако някой забрави, че целта на свободата на словото е да говори истината на властта, той не вижда, че големите лъжи, изречени от могъщи хора, отслабват демокрацията. Режимът на Путин показва това ясно, като организира политиката около безсрамното производство на измислици. Честността на Русия, според аргумента, се състои в приемането, че няма истина. За разлика от Запада, Русия избягва лицемерието, като отхвърля всички ценности в самото начало. Путин остава на власт чрез такъв стратегически релативизъм: не като прави собствената си страна по-добра, а като кара другите страни да изглеждат по-зле. Понякога това означава да действаме, за да ги дестабилизираме – например при неуспешната изборна намеса на Русия в Украйна през 2014 г., успешната й дигитална подкрепа за Брекзит в Обединеното кралство през 2016 г. и успешната дигитална подкрепа на Тръмп през 2016 г.
Тази философска система позволява на Путин да действа, но и да се защитава. На руснаците може да се каже, че Украйна е центърът на света, след това, че Сирия е центърът на света и след това отново, че Украйна е центърът на света. Може да им се каже, че когато техните въоръжени сили се намесят в Украйна или Сирия, другата страна започва да убива собствения си народ. Един ден може да им се каже, че войната с Украйна е невъзможна, а на следващия ден, че войната с Украйна е неизбежна, както се случи през февруари. Може да им се каже, че украинците наистина са руснаци, които искат да бъдат нападнати, а също и нацистки сатанисти, които трябва да бъдат унищожени. Путин не може да бъде притиснат в ъгъла. Тъй като руската власт е еквивалентна на контрол върху затворена медийна система, той може просто да обяви победа и да смени темата. Ако Русия загуби войната с Украйна, той просто ще твърди, че е спечелил, а руснаците ще му повярват или ще се преструват, че го правят.
За да оцелее такъв режим, идеята, че демокрацията се основава на смелостта да се казва истината, трябва да бъде елиминирана с насилие, ако не може да бъде премахната. Нощ след нощ пропагандисти на Кремъл обясняват по телевизията, че не може да има човек като Зеленски, нация като Украйна или система като демокрацията. Самоуправлението трябва да е шега; Украйна трябва да е шега; Зеленски трябва да е шега. Ако не, цялата история на Кремъл, че Русия превъзхожда, защото приема, че нищо не е истина, се разпада на парчета. Ако украинците наистина могат да съставят общество и наистина могат да избират своите лидери, тогава защо руснаците да не направят същото?
Руснаците трябва да бъдат възпирани от подобни мисли чрез аргументи за Украйна, които са колкото отблъскващи, толкова и неверни. Руската военна пропаганда за Украйна е дълбоко, агресивно, умишлено фалшива и това е нейната цел: да направи гротескната лъжа да изглежда нормална и да изтощи човешкия капацитет да прави разграничения и да контролира емоциите. Когато Русия масово убива украински военнопленници и обвинява Украйна, тя всъщност не претендира за истина: тя просто се опитва да привлече западните журналисти да докладват еднакво за всички страни, така че те да пренебрегнат откриваемите факти. Целта е цялата война да изглежда неразбираема и мръсна, като по този начин се обезсърчава намесата на Запада. Когато руските фашисти наричат украинците „фашисти“, те играят тази игра и твърде много други се присъединяват. Смешно е да се третира Зеленски като част едновременно от световен еврейски заговор и нацистки заговор, но руската пропаганда рутинно прави и двете твърдения. Но абсурдът е смисълът.
Демокрацията и националността зависят от способността на индивидите САМИ да оценяват света и да поемат неочаквани рискове; тяхното унищожаване зависи от утвърждаването на големи лъжи, за които се знае, че са такива. Зеленски подчерта това в едно от вечерните си обръщения този март: че лъжата изисква насилие, не защото насилието може да направи лъжата истина, а защото може да убие или унижи хора, които имат смелостта да говорят истината на властта. Както отбелязва руският мислител Михаил Бахтин, да живееш в лъжа означава да станеш инструмент на някой друг. Да убиеш или умреш вътре в лъжа е още по-лошо, тъй като дава възможност на режим като руския да се възстанови. Убийството за лъжи има последствия за поколенията за Русия, дори отвъд десетките хиляди мъртви и осакатени млади граждани. Едно по-старо руско поколение насилва по-младото чрез своята желязна хватка, оставяйки политическия терен толкова хлъзгав от кръв, че младите никога не могат да напреднат, а старите могат да задържат местата си до смърт. Украйна вече се управлява от поколение, което е свикнало да избира собствените си лидери, опит, който руснаците никога не са имали. И в този смисъл войната е поколенческа. Руското насилие, във всичките му форми, има за цел да елиминира украинското бъдеще. Руските държавни медии разкриват геноцидния стремеж на Москва отново и отново. В окупираните територии руснаците екзекутират украински граждани от мъжки пол или ги принуждават да отидат и да умрат на фронта. Руснаците изнасилват украински жени, за да им попречат да желаят да имат деца. Милионите украинци са принудително депортирани в Русия. Много от тях са жени с малки деца или в детеродна възраст, трябва да приемат това, което знаят, че е невярно, за да избегнат затвора и мъченията. По-малко драматично, но все пак значимо е умишленото унищожаване от страна на Русия на украински архиви, библиотеки, университети и издателства. Войната се води, за да се контролира територията, но също и утробите и умовете – с други думи, бъдещето.
Русия олицетворява фашизма, докато твърди, че се бори с него; Руснаците извършват геноцид, докато твърдят, че го предотвратяват. Тази пропаганда не е съвсем неефективна: фактът, че Москва твърди, че се бори с нацистите, наистина отвлича вниманието на много наблюдатели от фашизма на режима на Путин. И преди северноамериканците и европейците да се похвалят, че са спечелили битката на разказите, те трябва да обърнат поглед към глобалния Юг. Там преобладава историята на Путин за войната, въпреки че азиатците и африканците плащат ужасна цена за войната, която той е избрал.
ГЛАД И ИЗМИСЛИЦА
Пропагандната машина на Путин, подобно на останалата част от неговия режим, се финансира от приходи от износа на петрол и газ. С други думи, сегашният руски ред зависи за своето съществуване от свят, който не е направил преход към устойчива енергия. Войната на Русия срещу Украйна може да се разбира като вид увод към това, как ще изглежда неконтролираното изменение на климата: хаотични и дребнави войни, водени от лъжливи олигарси дължащи своята власт на контрола върху изкопаемите горива, расово насилие вместо стремеж за оцеляване на хората чрез технологии, недостиг и глад в голяма част от света, и катастрофа в части от глобалния Юг.
В украинската история политическата фантастика съпътства политическия глад. В началото на 30-те години на миналия век, когато Сталин предприе това, което той нарече „вътрешна колонизация“ на Съветския съюз, много се очакваше от плодородната почва на Украйна. И когато неговият план за бърза колективизация на селското стопанство се провали, Сталин обвини дълъг списък от готови изкупителни жертви: първо украински комунисти, след това въображаеми украински националисти, на които комунистите уж служеха, след това въображаеми полски агенти, на които уж служеха националистите. Междувременно Политбюро наложи реквизиции и други наказателни мерки, в резултат на които загинаха около четири милиона украинци. Онези в чужбина, които се опитаха да организират помощ за гладуващите, включително украинската феминистка Милена Рудницка, която се оказа от еврейски произход, бяха наречени нацисти. Този списък с фантастични врагове от 1933 г. е изумително подобен на списъка на Русия днес.
Тук има по-голям исторически модел, в който експлоатацията на плодовете на украинската земя е оправдана от фантазии за земята и хората. В древни времена гърците са си представяли чудовища и чудеса в земите на днешна Украйна. По време на Ренесанса, докато полските благородници заробват украинските селяни, те измислят за себе си мит за расово превъзходство. След като Руската империя претендира за украинска територия от разделена Полша, нейните учени измислиха удобна история за това как двете земи всъщност са били една – измислица, която Путин повтори миналата година в една своя реч. Путин е копирал фантазиите на Сталин – и на Хитлер (!), по този въпрос. Украйна била центърът на нацисткия план за глада, според който колективните ферми на Сталин трябва да бъдат конфискувани и използвани за изхранване на Германия и други европейски територии, карайки десетки милиони съветски граждани да гладуват. Докато се бореха за контрол над украинските храни, нацистите описваха украинците като обикновен колониален народ, който би се радвал да бъде управляван от своите нови началници. Това беше и мнението на Путин.
Изглежда, че Путин има свой план за гладуване. Украйна е един от най-важните износители на селскостопански стоки в света. Но руският флот е блокирал украинските пристанища в Черно море, руските войници са подпалили украински полета, а руската артилерия е насочена към силозите за зърно и железопътната инфраструктура, необходима за транспортиране на зърно до пристанищата. Подобно на Сталин през 1933 г., Путин е предприема целенасочени стъпки, за да рискува гладната смърт на милиони. Ливан разчита до голяма степен на украинско зърно, също както Етиопия, Йемен и крехките нации от субсахарска Африка (Судан, Южен Судан). И все пак разпространението на глада не е просто въпрос на това, че украинската храна няма да достигне до своите традиционни пазари. Очакването за недостиг повишава цените на храните навсякъде. Може да се очаква китайците да започнат да трупат храна, което ще доведе до още по-високи цени. Първи ще пострадат най-слабите и най-бедните. И това е смисълът. Когато онези, които нямат глас, умират, тези, които управляват чрез смъртоносен спектакъл, избират смисъла на смъртта си. И това може да направи Путин.
ЕДНА УКРАИНСКА ПОБЕДА ЩЕ ДАДЕ СВЕЖ ВЯТЪР НА ДЕМОКРАЦИЯТА.
Докато Сталин прикрива украинския глад от 30-те години с пропаганда, Путин използва самия глад като пропаганда. От месеци руските пропагандисти обвиняват Украйна за надвисналия глад. Ужасът да се каже такава лъжа на уязвимото африканско и азиатско население е по-лесен за разбиране в светлината на расисткото, колониално мислене на режима на Путин. В края на краищата това е режим, който позволи на стената на посолството на САЩ в Москва да бъде прожектиран образ на Обама, отсичащ банан, и чиито медии обявиха последната година от управлението на Обама за „годината на маймуната“. Путин, подобно на други бели националисти, е обсебен от демографията и се страхува, че неговата раса ще бъде числено превъзхождана.
Самата война е следвала расова аритметика. Някои от първите руски войници, убити в в началото на агресията срещу Украйна, са етнически азиатци от Източна Русия, а много от загиналите след това са били насилствено мобилизирани наборни украинци от Донбас. Украинските жени и деца са депортирани в Русия, защото се смятат за асимилиращи хора, които могат да укрепят редиците на белите руснаци. Да се уморят от глад африканците и азиатците, както го вижда Путин, е начин да се прехвърли демографският стрес в Европа чрез вълна от бежанци, бягащи от глада. Руските бомбардировки над сирийски цивилни следваха подобна логика.
Нищо в плана за глад не е скрито. На международния икономически форум в Санкт Петербург през юни 2022 г. Маргарита Симонян, главен редактор на държавната мрежа RT, каза, че „цялата ни надежда е в глада“. Както опитният пропагандист разбира, смисълът на гладните африканци и азиатци е да се създаде фон за пропаганда. Когато започнат да умират, украинците ще бъдат изкупителна жертва. Това може да работи, а може и да не работи. Във всички минали фантазии за Украйна и нейните храни някога са вярвали влиятелни хора. Руската пропаганда днес има предимство в глобалния Юг. В голяма част от Африка Русия е „известна марка“, докато Украйна не е. Малцина африкански лидери публично се противопоставиха на войната на Путин, а други се оставиха да бъдат убедени да повторят като папагали неговите тези. В целия глобален Юг не е широко известно, че Украйна е водещ износител на храна, нито че е бедна страна с БВП на глава от населението, сравним с този на страните, които храни, като Египет и Алжир.
Все пак има известни основания за надежда. Украинците се опитват да съобщят реалността на своята позиция на хората в глобалния Юг, така че да могат да говорят истината за плана на Москва за глада и по този начин да го направят невъзможен. И тъй като Украйна получи по-добри оръжия от Съединените щати и Европа, влиянието на Русия върху Черно море отслабна. През юли Украйна и Русия подписаха споразумения с Турция, които по принцип трябва да позволят на част от украинското зърно да напусне Черно море и да храни африканци и азиатци. И все пак само ден след като подписа споразумението, Русия изстреля ракети по пристанището на Одеса, откъдето Украйна превозва голяма част от своето зърно. Няколко дни след това Русия уби водещия украински агробизнесмен с ракетен удар. Единственият сигурен начин да нахраним света е украинските войници да си пробият път през провинция Херсон до Черно море и постигнат победа.
ПОСЛЕДНАТА ИМПЕРСКА ВОЙНА
Украйна води война срещу тирания, която също е колониална сила. Самоуправление означава не само защита на демократичния принцип за избор на собствени управници, но и зачитане на равенството на държавите. Руските лидери бяха ясни в своята вяра, че само някои държави са суверенни и че Украйна не е нищо повече от колония. Една украинска победа би защитила украинския суверенитет в частност и принципа на суверенитета като цяло. Това би подобрило и перспективите на други постколониални държави. Както твърди икономистът Амартия Сен, имперският глад е резултат от политически избори относно разпределението, а не от недостиг на храна. Ако Украйна спечели, тя ще възобнови износа на храни за глобалния Юг. Премахвайки големия риск от страдание и нестабилност в глобалния Юг, една победила Украйна ще запази възможността за глобално сътрудничество по общи проблеми като изменението на климата.
За Европа също е важно Украйна да спечели, а Русия да загуби. Европейският съюз е колекция от постимперски държави: едни са бивши имперски метрополии, а други са постимперски периферии. Украинците разбират, че присъединяването към Европейския съюз е начинът да се осигури държавност от уязвима периферна позиция. Победата за Украйна ще трябва да включва перспектива за членство в ЕС. Както много руснаци разбират, Русия трябва да загуби поради същите причини. Европейските държави, които днес се гордеят с традициите си на право и толерантност, станаха истински демокрации едва след като загубиха последната си имперска война. Русия, която води имперска война в Украйна, никога не може да прегърне върховенството на закона, а Русия, която контролира украинска територия, никога няма да позволи свободни избори. Русия, която загуби такава война, в която путинизмът е негативно наследство, има шанс. Въпреки това, което руската пропаганда твърди, Москва губи войни с известна честота и всеки период на реформи в съвременната руска история е последвал военно поражение.
Най-спешно е необходима украинска победа, за да се предотвратят нови смъртни случаи и зверства в Украйна. Но изходът от войната има значение за целия свят, не само във физическото царство на болката и глада, но и в царството на ценностите, където се изковава възможното бъдеще. Украинската съпротива ни напомня, че демокрацията е свързана с човешки риск и човешки принципи. Една украинска победа ще даде свеж вятър на демокрацията. Украинският тризъбец, който украсява униформите на украинците, които сега са във война, се простира назад през традициите на страната в древната история, предоставяйки препратки, които могат да бъдат използвани за преосмисляне и съживяване на демокрацията.
Атина и Посейдон могат да бъдат събрани. В крайна сметка Атина беше богинята не само на справедливостта, но и на справедливата война. Посейдон е имал предвид не само насилието, но и търговията. Атиняните избраха Атина за своя покровителка, но след това построиха фонтан за Посейдон в Акропола – на същото място, според легендата, където е ударил неговият тризъбец. Една победа за Украйна би защитила и съчетала отново тези ценности: тази на Атина за обсъждане и просперитет, тази на Посейдон за решителност и търговия. Ако Украйна успее да си върне юга, морските пътища, които са захранвали древните гърци, ще бъдат отново отворени и светът ще бъде просветен от украинския пример за поемане на риск за самоуправление. В крайна сметка маслиновото дърво ще се нуждае от тризъбеца. Мирът ще последва само победата. Светът може да получи маслинова клонка, но само ако украинците успеят да си пробият път обратно към морето.
превод: проф. Иван Чалъков