Във връзка със статията на Тимъти Снайдейр, която публикувахме в превод преди няколко дни представяме и коментар на проф. Христо Тодоров от Нов български университет (НБУ).
Тимъти Снайдър (р. 1969) е световно известен специалист по най-нова история на Източна Европа. На български език са достъпни три негови книги: „Кървави поля. Европа между Сталин и Хитлер“ (изд. „Рива“, София 2015), „За тиранията. Двадесет урока от ХХ век“ (изд. „Обсидиан“, София 2017) и „Пътят към несвободата. Русия – Европа – Америка (изд. „Обсидиан“, София 2018). Наред с това на българската публика е познато и пространното интервю на Снайдър с покойния британски историк Тони Джъд „Да мислиш двайсети век“ (изд. „Колибри“, София 2018).
За Снайдър историческата съдба на Украйна е предмет на специален изследователски интерес. Тя е тема на една от ранните му книги – „Реконструкцията на нации: Полша, Украйна, Литва, Беларус 1569–1999“ (2003). За Украйна се разказва и в големи части от „Кървави поля“ и „Чернозем: Холокостът като история и предупреждение“ (2015). Снайдър познава страната и нейната история от първа ръка. Той владее добре езика, както впрочем и няколко други славянски езика, бил е в Украйна многократно, работил е в украински архиви, има широк кръг познанства.
През последните няколко години Снайдър с нарастваща тревога насочва вниманието си към формирането на репресивния навътре и агресивен навън режим на Путин в Русия. В първата част на „Пътят към несвободата“ той изследва интелектуалните, политическите и икономическите причини за възникването на този режим и сочи опасностите, които той крие за развитието на Русия и за демокрацията в Европа и в света като цяло. На този фон реакцията на Снайдър на руската агресия в Украйна е напълно обяснима, а в известен смисъл и очаквана.
Позицията на Снайдър е изградена около понятието „фашизъм“. Фашизъм е понятие от речника на политическите науки и там то служи за характеризиране и класифициране на определен тип тоталитарни политически идеологии и режими. Наред с това обаче след Втората световна война поради огромния брой жертви и гигантските разрушения, причинени от националсоциалистическия режим на Хитлер в Германия, който във всекидневната реч не особено прецизно наричаме фашистки, думата фашизъм служи като мощно оръжие за делегитимиране на противници в политическата борба. Фашизмът е станал синоним на произволна насилствена човеконенавистна власт, олицетворение на злото изобщо. С изключение на малобройни маргинални политически фракции днес никой не определя себе си и не иска да бъде определян като фашист.
Путин и неговата пропагандна машина започнаха агресията в Украйна с опит да делегитимират законната власт на страната, определяйки я като „нацистка“ (тук реторично не се прави разлика между нацизъм и фашизъм). Близката цел на това делегитимиране беше да се даде оправдание на агресията, а по-далечната – да се отрече изобщо правото на съществуване на украинската държава. Помним твърдението, че Украйна била „изкуствена държава“. А и понеже Русия била историческият наследник на Съветския съюз, спасил през Втората световна война човечеството от фашизма, сега Русия отново е призвана да изпълни общочовешка освободителна мисия, сваляйки от власт президента и правителството на Украйна.
В „Кървави поля“ и в „Чернозем“ Снайдър прави едно важно наблюдение върху практиката на Хитлер и Сталин на насилие над големи групи хора. По време на Втората световна война и двата режима започват мащабни насилствени действия едва след като са унищожили структурите на държавната власт. Точно по същият начин главната цел на Русия в началото на сегашната война беше да се разруши украинските институции на държавната власт. Тази цел се оказа непостижима. Като изтъква и други очевидни прилики между Хитлеровия фашизъм и режима на Путин, Снайдър обосновава твърдението, че самият Путинов режим е фашистки, а обвиненията на руската пропаганда към украинското управление във фашизъм предлагат най-красноречивото доказателство за това.
Вероятно мнозина няма да се съгласят с възгледа на Снайдър, че фашизмът не може да бъде победен с доводи, тъй като има дълбок антропологичен корен – изкушението да се постави силата по-високо от правото и справедливостта, което е неунищожимо и може да се прояви по всяко време и навсякъде. Безспорна изглежда обаче констатацията, че съвременната Путинова версия на фашизма трябва да претърпи поражение на бойното поле, защото в противен случай тя и занапред със самото си съществуване ще продължава да бъде заплаха за демокрацията и мира. Едва ли днес са нужни повече доказателства за това, че путинизмът може да бъде единствено насилствен, агресивен и разрушителен.
Христо П. Тодоров
София, 23 май 2022 г.
